img

Разтърсваща драма на една провалила се жена: Останах абсолютно сама, без дом, без пари, без дори и лъч надежда

/
/
/
loading...
Здравейте, приятели! От малък град съм, затова ще сменя имената, за да не ме познаят. Ще се нарека Кристияна, на 40 г. съм, но се чувствам все едно съм на 70.

Израснах в прекрасно семейство, в което царяха любов и спокойствие, и имах щастливо детство. След завършването на гимназията се омъжих за Павел, с когото бяхме гаджета 2 г., и скоро след сватбата забременях. Родих здрав и красив син и всичко беше наред. Но свекърва ми много започна да се меси в отношенията ни. Тази жена ме мразеше, тъй като не бях от богато семейство, и непрекъснато настройваше Павел срещу мен. Стигна се дотам, че един ден той ме удари, и то пред сина ни. Детето тогава беше едва 6-годишно и много се стресира, защото не беше свикнало да вижда сцени на насилие. Дадох си сметка, че не мога да го подлагам и занапред да става свидетел на такива разправии. Знаех, че мъж посегне ли веднъж на жена си, ще продължи да го прави и по-нататък, затова се изнесох.

Взех само сина си и дрехите си, а на другия ден подадох молба за развод.

Отидох при баща си, който живееше сам с мъката си по починалата ми наскоро майка. Преди бях спестявала на родителите си неприятностите, които имах с Павел и майка му, защото не исках да ги тревожа, но сега разказах всичко на татко. Той много се разтревожи и от притеснение два месеца след това получи тежък мозъчен инсулт и си отиде от този свят. Така останах сама с детето си. Чувствах се толкова безпомощна, че исках да умра, и бях на ръба да се срина. Събрах обаче сили, вдигнах глава и в името на сина си започнах борба за съществуване.

С неголямата си заплата плащах сметките, осигурявах храната, купувах дрешки за малкия, който растеше бързо като гъбка. Бившият ми съпруг изобщо не се интересуваше от него – има ли нужда от нещо, дали е здрав. Аз обаче стисках зъби и си казвах: “Всичко ще се оправи, не може да съм чак такъв карък!” Минаха няколко години, през които не поглеждах мъж, макар че имах кандидати. Не се чувствах готова за нова връзка, защото бях много наранена. Обаче каквото трябва да стане – става. Влюбих се в свой колега, който беше разведен като мен. Може и да не ми повярвате, но с Иво така си допаднахме, че се чувствахме направо като тийнейджъри. Беше много красива и романтична връзка. Иво отделяше внимание и на сина ми, за което му бях много благодарна. Той също имаше дете – дъщеря, но тя не го поглеждаше, въпреки опитите му да се сближат.

След около година решихме да се съберем, но без брак, защото и двамата бяхме опарени и наранени от бившите си половинки.

Живеехме при него и бяхме много щастливи. Междувременно се наложи да продам апартамента на родителите си, защото на брат ми му трябваха пари, а двамата с него бяхме равностойни наследници. Моя дял вложих в ремонт и подмяна на мебелите и уредите в дома на Иво. После за година и половина заминахме на работа в чужбина. Живеехме си прекрасно и нищо не деляхме на мое и твое, защото много се обичахме. Мислех си, че най-после и на мен ми се е усмихнал късметът, ала както хората са казали – много хубаво не е на хубаво. Годините минаваха, синът ми порасна, но дойде кризата. Съкратиха Иво от работа и той прие това много тежко. Милият, макар че аз работех, много се тревожеше как ще изкараме зимата, защото през лятото по-лесно се намира работа. Дори замисляхме пак да заминем за чужбина. Докато търсехме варианти, дойде най-страшният ден в живота ми. Обадиха ми се, че любовта на живота ми, моята опора, е в болницата в безпомощно състояние – в кома след масивен инсулт.

Отиде си моето слънчице само на 45 г. и аз отново останах сама.

Този път обаче без дом, без пари и без надежда. В този миг всичко, което бяхме градили заедно, се сгромоляса пред очите ми. Иска ми се да изкрещя: “Върни се, любов моя!” Ала той не ме чува. Това се случи преди няколко месеца. Не ме питайте как съм изкарала зимата. Благодарна съм, че имам малко, но истински приятели, които ми помагат страшно много. Дано Бог ги възнагради със здраве и късмет. В момента съм на дъното. Единствената ми надежда е да се стегна и отново да си намеря работа извън страната, а после да изтегля и сина си, защото тук нищо не ме задържа вече, освен гроба на моята любов и милите ми приятели. Молете се за мен, дано да изплувам и отново да видя слънцето!

Коментирай чрез Facebook

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *