От детският дом имам само мили спомени: добрите възпитатели, празниците, Дядо Мраз с подаръците.
Само нощем се страхувах, когато в тъмното виждах чудовища. Все още помня единствената си играчката – сив заек с бели уши, който прегръщах, докато заспивах. След време я подарих на друго дете и още жалея за нея.
Но в интерната, в който попаднах по-късно, никога не бих могла да нарека „дом“.
Там бе невъзможно да имаш нещо свое, защото често се крадеше. Ако се оплачеш на възпитателите, директно те наричаха с презрение „страхливец“. Постоянното сдържане на емоциите прерастваше в скрита агресия.
Много възпитаници на интерната бяха склонни да си измислят цели епизоди от живота си и да ги представят толкова убедително, че не бе никак сложно да им повярваш. Сираците – това бяха истински „разказвачи“, способни да измислят истории, в които родителите им мъченически умират.
Вечер, недалеч от интерната, спираха скъпи коли със стари мъже, които примамваха момичетата с подаръци и пари.
Бях уверена, че тези загрижени „чичковци“, също имат деца, навярно на нашата възраст: 12 или 14-годишни. Възпитателите си затваряха умишлено очите, защото нищо не можеха да направят. Понякога се опитваха да поговорят с нас, но всичко бе напразно. По-големите момичета от интерната дори насърчава по-младите, да се срещат със старите богати мъже. Лично аз избягвах да се срещам с тях, не само защото съм внимателна и плаха, а и защото усещах, че това е нещо неморално.
На обяд често ни даваха мляко, което болшинството от децата изхвърляха в мивката.
Тогава не знаех, че това е недопустимо в повечето семейства. Един ден, една от старите служителки не издържа и се развика с цял глас: „Какво правите? Знаете ли, че има деца, които никога не са яли мляко и всеки ден гладуват?“ Ако си мислите, че сираците обожават да носят чужди дрехи, дълбоко грешите. В действителност, те са много придирчиви. Понякога милостиви хора ни носеха торби с дрехи, но ние избирахме само модерните, а на другите обръщахме гръб. Независимо от придобитите горчиви уроци, децата от домовете си остават непрактични. Сега има програми, в които се учат да се адаптират към живота извън стените на интерната. По мое време нямаше такива. Много от нас не знаеха дори, как да си сварят чай.
Момчетата дишаха лепило, а после ставаха неадекватни, и всички се страхувахме от тях.
А ние, момичетата, бяхме обучавани да се пазим от противоположния пол, заради което мнозина от нас израснаха с психологически проблеми от гледна точка на отношенията с младите мъже.
На улицата винаги ще позная дете от интернат по неговият поглед: напрегнат, не по детски, отчужден, презрителен или затаено просещ. Такива деца често са негативно настроени срещу „обикновените хора“. Болшинството от нас не ги разбира, тайно им завижда, а някои ги мразят. Обществото извън интерната има определени черти: те имат родители, лични вещи, вероятно и собствена стая. „Обикновените хора“ също не ни харесват.