Винаги съм мислила, че женското сърце може да поема тонове емоции, но съм се лъгала.
Моето вече е на предела да се пръсне. Редуването на щастие, заблуди и разочарования накрая го превърнаха в уморен безчувствен мускул. Като смачкана гумена топка, която децата подритват на площадката, докато не се разкъса на парчета.
Всичко започна преди много години, когато първата ми любов – Виктор, ме излъга, че ще се разведе, но за да не ставали скандали, в чийто център съм щяла неминуемо да попадна, а също и да не пострада кариерата му, постави условие да направя аборт. По-късно, след като напрежението утихнело и узаконим връзката си, щели сме да имаме много време да правим деца.
Абортът беше тежък, появиха се усложнения, вследствие на което чух най-тежката присъда за една жена – повече не можех да раждам.
В момента, в който се възстанових, дойде следващият удар – Виктор ме напусна. Жена му направила опит за самоубийство, 6-годишната му дъщеря получила психично разстройство, а тъстът му – генерал, го заплашил, че ще го унищожи служебно и ще го доведе до просешка тояга. И до днес си мисля, че само последното е било истина, но и то е било достатъчно за кариерист и страхливец като него.
Може би ако не бях дамгосана като бездетна, щях да имам сили и смелост да мисля за семейство с необвързан мъж. Но кой ерген би се съгласил на брак, знаейки предварително, че няма никога да стане баща. Често се оправдавам, че късметът ми е бил такъв – все на женени да попадам, а на всичко отгоре и използвачи. Само че винаги когато обвинявам късмета си, някакъв вътрешен глас ми прошепва ехидно: а къде оставяш тъпата си наивност, която те докара дотук? Да, не го отричам, дори и сега, на 46 години, все още съм сантиментална като ученичка.
Плача и страдам с героите от книгите и филмите, или преливам от радост на щастието им и си мечтая и аз да го преживея. Какво да правя, такава съм се родила. Но истината е, че никога не съм тичала подир мъж и не съм си поставяла за цел да развалям семейства. Все те ми сваляха звезди от небето, ухажваха ме, преследваха ме, все бяха нещастни в семействата си и пред развод и ми говореха за брак, докато капитулирам. Кое женско сърце може да устои на такава емоционална обсада и офанзива? Лошото е, че щом се влюбех, се отдавах докрай и в заслепението си не виждах знаците, които съдбата ми изпращаше. Ако не за друго, поне да посрещна подготвена поредната раздяла.
Две години след историята с Виктор, след шест месеца лудо преследване, започнах връзка с шефа си.
Три години сънувах обещаната ми булчинска рокля и може би още толкова щях да чакам, ако съпругата му, с която уж не спеше и не я понасяше, не бе получила анонимно обаждане от доброжелателка. Дойде във фирмата, вдигна страхотен скандал, хвана ме за косите, удряше ми шамари, аз стоях вцепенена от срам и ужас, а накрая ме изрита от вратата като парцал.
Вечерта секретарката на шефа дойде в дома ми и ми връчи заповедта за напускане по взаимно съгласие. А той, нещастникът, дори не намери смелост да ми се обади. Впоследствие разбрах, че е напуснал фирмата и е отишъл в друга, пак като директор, но „разбитото“ му семейство остана непоклатимо.
Изгубих още три години от живота си за връзка с мой съсед, младо момче, със съпруга и бебе на годинка.
Не знам защо се поддадох на чара му, но той поне не ме излъга нито веднъж. От самото начало заяви, че няма да се развежда, но е луд по мен. Че беше луд – беше, но и аз полудях по него и то така, че когато спечели зелена карта за САЩ и замина със семейството си, сърцето ми месеци наред щеше да се пръсне от мъка. Сега, докато пиша, си мисля и се чудя как не прозрях що за човек е и професорът и защо му позволих да ме лъже осем години, че единствената му мечта е да изживее остатъка от живота си с мен. Лекар по професия, от самото начало ми излезе с номера, че съпругата му има тежко сърдечно заболяване и че дните й са преброени – въпрос на месеци или година.
И ме убеждаваше, че е нечовешко да я подлага на изпитания с един развод, но щом тя си отидела, веднага щял да се ожени за мен. Осем години непрекъснато се виждаше аха-аха вдовец, докато накрая катастрофира фатално с колата си. Щях да получа удар, когато собствената му дъщеря ми съобщи тъжната вест по телефона, без да подозира коя съм.
С майка й решили, че трябва да звънят на всички номера в джиесема му. Бях съкрушена, но и любопитна да видя тежко болната госпожа, затова отидох на погребението му. Тя наистина беше опечалена, но отвсякъде си личеше, че пращи от здраве. Бог да го прости професора, но и той се оказа изпечен лъжец и сигурно затова бе наказан.
И въпреки жестоката истина, че цели осем години ме е заблуждавал, пробутвайки ми този зловещ сценарий, от март насам съм срината и не мога да спра да страдам. Не за него, за себе си. Сърцето ми е толкова уморено, всяка фибра от тялото ми е пронизана от болка, самата мисъл за нов мъж до мен ме кара да се побърквам от страх и ужас, защото знам, че пак ще бъда прецакана.
Ако не беше тази криза, веднага щях да замина в чужбина да гледам възрастни хора, но за съжаление пътят ми за там е отрязан. Ходя на работа, връщам се и се затварям у дома. Тъмнината и тишината са моите единствени приятели. Засега друго не ми трябва.
Маргарита, 46 г., от София