Имало едно време една възрастна жена, която, когато любимият ѝ съпруг умира, тя отива да живее със сина си, снаха и внучето. С всеки изминал ден, зрението и слуха ѝ се влошавали.
Понякога ръцете й треперели толкова много, че изпускала яденето от чинията си на пода, супаата се изливала постоянно …
Синът и снахата не успявали да й помогнат, но те били недоволни от бъркотията, която следвала всеки път, когато седнат на се хранят.
И един ден те казали:
„Това вече е прекалено, не може повече така!“ и я поставили на малка масичка в ъгъла до килера, където й дали сама да яде всички ястия.
По време на храненето, тя ги наблюдавала от другия край на стаята, очите й, пълни със сълзи, залъците ѝ присядали, а те не говорели с нея, или за нея, само коментирали, когато изпусне някой прибор, или разлее нещо.
Една вечер, точно преди вечеря, малкото момиченце седнало на пода, играело си с кубчетата.
„Какво правиш?“ , Попитал баща й с изненада.
„Искам да направя малка масичка за вас с мама. Така че можете да се да се храните в ъгъла, когато порасна“, казало момичето с усмивка.
Бащата и майката останали безмълвни и изглеждало, че е миналата цяла вечност.